Живот в САЩ: Историята на една българка

от PernikNews
Последно редактирана на: Не е редактирана | Прочитания 398 | Брой коментари 0
08:00 02.08.2017

За първи път стъпих на американска земя, когато бях едва 14-годишна. Като тогава и през ум не ми е минавало, че след няколко години съдбата отново ще ме отведе в Щатите.

Посетих Ню Йорк, за да прекарам лятната си ваканция с близки роднини, които преди доста време решиха да се разделят с миналото и започнаха да градят новия си живот извън границите на България. Това беше най-хубавото лято. Лято, което никога няма да забравя.

Онзи период беше доста труден за мен, но може би е такъв за всички 14-годишни. За тези, които отдавна са възрастни и нямат ясни спомени от този период в живота си, ще уточня какво имам предвид – децата тогава са на прага на нов етап в живота си, или по-точно казано – отиват в гимназия. Наблягам на думичката, защото тя е важна.

Гимназията е мястото, абстрахирайки се от самата сграда и институция, в което децата престават да бъдат такива и се превръщат в младежи. Там е мястото, в което могат да се запознаят с верни приятели, с които ще са неразделни, или пък да не срещнат разбиране в околните и следващите няколко години да бъдат ад. Там научаваш изключително важни уроци, които биха те измъквали от всякакви ситуации, стига само да успееш да ги използваш правилно.

Гимназията за мен беше страхотно преживяване, макар и през онова лято още да не го знаех. Споделям тези разсъждения, защото това незабравимо лято ме зареди с нестихващи емоции за предстоящото предизвикателство. А и как е възможно обратното, имайки предвид чудесата, които могат да бъдат видени в Голямата ябълка. Само ще спомена, че почти не се прибирах вкъщи.

По-голяма част от времето си прекарвах в метрото и в обиколки на чудните забележителности, задължителни за всеки турист. Не пропуснах да посетя Таймс Скуеър, Статуята на свободата, Емпайър Стейт Билдинг, Сентрал парк... Беше си лудо препускане, но си заслужаваше. А и картините и историите, които се запечатаха в съзнанието ми, бяха чудесен повод за запознанства с бъдещите ми приятели.

За втори път се върнах в страната на неограничените възможности години по-късно – след края на първия семестър в университета. Благодарение на студентските програми в моя университет имах възможността отново да пътувам. Благодаря и на късмета си, че през следващите четири години ме отвеждаше отново в същата дестинация.

Скоро завърших висшето си образование, започнах добре платена работа в родината, в едно малко издателство, в което цареше завидно спокойствие, а колективът беше незаменим, открих добри приятели и завързах нужните контакти в професията си. Дните си минаваха и за моя изненада един ден получих покана да замина отново за Ню Йорк. Там щях да прекарам няколко месеца и щях да бъда стажант в местна компания, занимаваща се с издателска дейност. Не губих време в размисли, а приех с отворени обятия предложението, което сякаш винаги бях чакала.

И така започна приключението. Делниците, а и често уикендите ми, бяха запълнени с работа, много работа, от която обаче не бягах. Нали трябваше да доказвам, че българите не сме за подценяване, а и тя ужасно ми харесваше.

Пътят ми беше осеян и с трудности. Това, което ме съсипваше, бе, че бях далеч от семейството ми, към което съм силно привързана. Носталгията по родната земя също ме измъчваше. Емигрантът си остава емигрант, независимо колко дълго ще живее в дадена страна. И това се усеща от околните. Срещите с различни типажи хора също не минаха безпрепятствено.

Но стремежът да покажа какво мога ме водеше. Така редом със задълженията вървяха и забавленията. Запознах се със страхотни момичета и момчета, с които прекарвах свободното си време – в смях, питиета и домашни купони. Влюбих се в театъра, в киното – всяка свободна минута ходех на театър или пък да гледам късната прожекция на хитова лента, четях. Изведнъж започнах да осъзнавам, че всеки свободен момент е ценен и не трябва да се пропилява, а да се използва пълноценно. Забравих за безцелните разходки в мола, които редовно си издействах, когато бях в България.

Стажът отдавна приключи, а аз все още съм в града, който никога не спи – в любимия Ню Йорк. И засега не смятам да си тръгвам. Очаквам с нетърпение следващата изненада на живота и не ме е страх от нови предизвикателства. Та нали в това се състои чарът му – че нямаш представа какво ще се случи в бъдеще. Ваня Георгиева /travel.spisanie.to/

 
За да коментирате тази новина трябва да сте регистриран потребител. Ако вече имате регистрация, влезте в сайта, или се регистрирайте.

Коментари


Най-нови
Най-четени