Да си родител, е тежка и отговорна задача. И тя не се състои само в това да облечеш и да нахраниш едно дете. Изисква се много повече. Най вече да му дадеш топлина и нежност.
Да обградиш с внимание малкия човек, за да почуства, че може да лети и да сбъдне мечтите си. Не всички деца обаче имат шанса да изпитат това щастие, защото не са малко тези, които си нямат семейства. Затова на празници те не си пожелават да имат нов телефон или поредната скъпа и ненужна играчка, а просто да изпитат майчина ласка и някой чужд човек да пожелае да ги приюти. Едната алтернатива е осиновяването, но на всички ни е ясна бюрократичната машина и че буквално зацикляш при сблъсъка си с нея. Да не говорим и че повечето българи предпочитат да вземат в дома си русо и синеоко дете, пък ако може и да е бебе, за да преминат леко през периода на адаптация. Но, общо взето, тук попадаме в положението „мисия невъзможна“. Затова си признавам, че преди няколко години мислех, че приемната грижа е спасителният пояс за тези деца. Единственият шанс да имат семейство и някой да ги обича. В същото време е и възможност да излязат от оковите на домовете, които така или иначе се оказа, че не са сполучливата форма за отглеждането им. Вярно е и че в началото имаше страхове, предразсъдъци, непознаване на самата услуга „приемна грижа“. Спомням си, че през 2011 година проучване показа, че едва 13% от българите са готови да станат такива родители и да приемат в дома си чуждо дете. В същото време изследването отчете и че парите са сериозен стимул за приемането на дете в дома, което е доста показателно. Дори бих казала – обезпокоително. Защото статистиката днес доказва точно това – водещ е финансовият фактор и професията „приемен родител“ доста се опорочи. Данните сочат, че към края на март тази година в регистъра на приемните семейства са вписани 2396 семейства, от които само 20 са доброволни. А парите за един град като Плевен например, където има най-много регистрирани, не са никак малко. Става дума за близо 800 лева за отглеждането на едно дете в район с изключително голяма безработица.
Вярно е, че има хора, за които грижата за някое дете е мисия. Такъв е примерът с една от първите приемни майки у нас Кина Илиева, която вече се оттегли от професията. Любовта към децата обаче остава. Една жена, достойна за възхищение. За 18 години тя е приютила в дома и в сърцето си четири деца. Дарила ги е с много любов и затова до ден днешен те не я забравят. Търсела все най-самотните, тези, които наистина си нямали никого. Но Кина Илиева е добрият пример не само за системата, но и за много родители. За съжаление обаче я има и тъмната страна. От 2016 до октомври 2017 година над 400 дечица са били изведени от домовете на приемни семейства заради лоши грижи. Помните ли как в началото на миналата година в хирургията във Велико Търново бе прието по спешност 6-годишно момченце с измръзнали крачета. То бе отглеждано в село Долна Липница, като родителите се грижели и за още едно приемно дете. Преди време пък окръжният съд във Велико Търново отне дете от друго семейство след бой с пръчка. Сигурно има и други случаи. И те са поредното доказателство, че приемната грижа не е просто вратичка за някакъв доход. Да си родител, е мисия, не бизнес. И ако не можеш да даряваш любов, по-добре не създавай дете. Или не искай да приемаш такова в дома си и в сърцето си./Монитор бг