– Отче, как видяхте през очите на божий човек трагедията с 44 починали на АМ „Струма“?
– Като всеки човек първо бях ужасен от случилото се. От това, което се роди във въображението ми, след като чух думите на разследващите, се почувствах потресаващо, особено за малките дечица. В рамките на човешките нещастия това, което може да сполети хората, е най-ужасното и тежкото, когато умират деца. Първото ми чувство беше тъга и покруса. Оттам се ражда веднага в мислите на вярващия човек колко мимолетен и преходен е този свят, колко сме дребнави в нашите боричкания, схватки, злободневия на фона на тази трагедия. Смъртта ще застигне всички, но е ужасно, когато се сложи една черна черта и прескочим веднага. Никой от нас не е подготвен. За да бъдем подготвени, трябва да сме се издигнали над всекидневните страсти.
– Това знак ли е според вас и ако да – за какво?
– Далеч съм от това, че Бог би ни дал такъв знак. Всяко мислещо същество е нормално да си прави изводи и да си вади поуки. В последните две години някак си се вкопчихме в едни противопоставяния, започнаха политически кризи, проблемите със здравето и ковид. Тази трагедия подейства като един студен душ, да поспрем малко и да видим важните неща, които нашето общество има да решава, а именно да гледаме напред, да се престане с противопоставянето и злобата, малко да охладнеят страстите. Хайде да въведем вероучението най-сетне, хайде децата да бъдат подготвени, защо да им отнемаме надеждата и познанието за Бог? Колко го чакаме това вероучение, вече 30 години.
– Защо не се въвежда?
– Това не е въпрос към мен. Нека всички, ама всички политически сили без измъкване да отговорят на този въпрос.
– В манастира идват много хора. Има ли сред тях такива, оцелели в подобни трагедии като тази на „Струма“?
– Има, да. Те идват да произнесат благодарствена молитва, правим молебен, даряват на манастирската икона Всецарица, правят дела на благотворителност в памет на това, че са останали живи. Казват, че е станало чудо. Но ето, има и такива случаи, в които не ни се разминава. Това е отправено послание към всички – все си мислим, че ще ни се размине, но идва и момент, когато това не става.
– Какво ви споделят?
– Те винаги споделят учудването си, изненадата и благодарността от това, че са били избавени. Виждали са гибелта си и в един момент нещо става и се оказват живи. Винаги го споделят. Други, които са преборвали тежка болест, пък виждат едно – че имат още живот.
– Срещали ли сте хора, преживявали трагедии, след които започват да вярват?
– Тези, които идват тук, са променили коренно мирогледа си. Убеждават се, че има висша сила, която може да разреши всеки проблем.
– А идват ли хора, които са загубили близки в такива трагедии?
– Идват, макар и по-рядко. Все още църквата не е припозната като нещо за духовна утеха и място за възвръщане на вътрешния мир. Но разбира се, идват и това, което най-вече търсят, е мир за душата, за да се притъпи болката, която изпитват. Другото е, когато дойдат да търсят някакви отговори. Такива отговори обаче много трудно се дават. Единственото, което действа, е невидимата божия благодат, която се дава в църквата чрез тайнствата. Какво можем да кажем ние, ние сме простосмъртни. Има ли думи, с които можеш да отнемеш болката от едно родителско сърце, едно любящо сърце, загубило половинка? Няма такива. Божията благодат върши тази работа.
– Направи ли ви нещо впечатление за българите, за характера и мисленето им след тази национална катастрофа?
– Не бяха много тези, които се опитаха да я вкарат в злободневното противопоставяне и използване за дребно сметкаджийски цели. Това е хубавото. Повечето хора са съпричастни. Но имаше и такива, които чрез трагедията опитаха да гонят лични цели. Трябва да има мярка./Източник telegraph.bg/